Вила в гората

Жена ми леко ме разтърси. Огледах вилата. Момичетата явно си бяха легнали вече. Почивката на чист въздух в гората изморява децата по-бързо. Огънят се беше смалил до жар. Ръката ми все още стискаше чашата с уиски. 

„Нещо чука по верандата.“ – прошепна жена ми. 

Аз също го чух. Грабнах брадвата и запалих фенера. Отворих вратата очаквайки да видя енот или невестулка, но вместо това там стоеше момче на около 10 години.

За един дълъг момент то стоеше и ме зяпаше вкаменено от страх, а после хукна по пътечката. Аз го подгоних. Тъкмо си мислех, че ще ми се измъкне, когато го чух, че се спъва и пада в шумата. Хвърлих се върху него ядосан.

„Защо чукаш по верандата ми?“ – крещях аз.

„Ч-ч-чичовците ми ми казаха.“ – заекна момчето.

Вече не бях ядосан, а по-скоро изненадан.

„Но защо?“ – попитах объркано.

„За да те изкарам от вилата.“

1001

„Семейство Мур ще си имат бебе.“ 

Изненадано подскочих, удряйки крака си в масата. 

„Сигурен ли си? Получили са разрешение?“

 „Да.“ – кимна съпругът ми – „Документите са пристигнали днес, доколкото разбрах.“ 

Той сведе тъжен поглед надолу и въздъхна „Горката Джоана.“

„Тя е само на 53“ – прошепнах аз.

Капчица пот се търколи по челото ми и капна върху хладния бетонен под на бункера. Опитах се да си припомня, че трябва да съм благодарна за това място, за тази бетонна гробница, но ми ставаше все по-трудно с всеки изминал ден. Перпетуум Технолоджийс, компанията създала този бункер, го беше проектирали така, че да може да поддържа живота на 1000 човека за толкова време, колкото е необходимо повърхността на земята отново да стане обитаема. 

Точно хиляда човека.

Горката Джоана.

Черната лагуна

С петимата ми най-близки приятели решихме да отпразнуваме завършването на изтощителната първа година от университета като си организираме къмпинг приключение. Бяхме избрали такъв край на страната, който никой от нас не познаваше добре, но останахме приятно изненадани – природата беше уникално красива. Късметът беше на наша страна. Открихме перфектното място за къмпинг в една гора на брега на прекрасна лагуна. Едва дочакахме да устроим лагера си и се втурнахме към топлата прозрачна вода. Цял ден плувахме и се плацикахме, беше идеалната почивка. Когато слънцето започна да залязва, Ник, който си пада малко фукльо, обяви, че възнамерява да се гмурне от високата скала, която стърчеше над лагуната. Знаехме, че няма смисъл да го разубеждаваме. Вместо това се приготвихме да аплодираме смелостта му, както обикновено. Той не изневери на себе си. Покатери се до върха и се метна право долу без дори да се замисли. Докато ние петимата го чакахме да изплува обратно, смехът ни бавно замря. Мина почти цяла минута, но Ник не излизаше. Приятелката му, Мая, беше първата от нас, която се хвърли във водата. Всички я последвахме. Издирвахме тялото му безнадеждно в продължение на няколко часа. Изпълзяхме от тръстиките, едва когато мракът стана съвсем непрогледен. Бяхме планирали да останем цяла седмица, но на следващия ден издигнахме набързо скалъпен кръст и си тръгнахме с разбити сърца. Беше ни трудно да преживеем загубата. Ник беше смешника на компанията и щеше адски да липсва на всички ни. Обещахме си, че след една година ще дойдем отново, за да си спомним за него и да почетем паметта му. 

На следващата година организирахме възпоминанието и потеглихме към лагуната. Представете си огромната ни изненада когато приближихме и видяхме Ник, който стоеше на брега с наведена глава. Какво ли не ни мина през ума. Представяхме си как някой рибар го е спасил, как е бил много болен – почти като в латиносериал. Петимата презглава се затичахме към него, надбягвайки се един друг и викайки името му. Той изглежда не ни обръщаше внимание, но не беше нетипично за него да се шегува с нас така. Когато стигнахме брега всички спряхме и се спогледахме с ужас в очите – там до лагуната имаше не един, а пет кръста.

Чарли

Мразя, когато брат ми Чарли заминава.

Родителите ми непрекъснато се опитват да ми обяснят колко е болен. Казват, че имам късмет, задето химическите реакции в моя мозък си протичат нормално. Когато се оплаквам, че ми е скучно без малкия ми брат, с който да си играя, те се опитват да ме засрамят, твърдейки, че на него вероятно му е в пъти по-скучно, тъй като е затворен по цял ден в една тъмна стая. 

Все ги умолявам да му дадат един последен шанс. Отначало те му даваха шансове без проблем. Чарли се прибираше вкъщи няколко пъти, като всеки път беше по-кратък от предишния. И всеки път всичко започваше отново. Съседските котки се озоваваха в сандъка му за играчки с избодени очи, ножчетата за бръснене на татко намирахме по бебешката пързалка на площадката отсреща, а витамините на мама се оказваха подменени с парченца от таблетки за съдомиялната. Родителите ми вече силно се колебаят дали да му дават „последни шансове“. Казват, че заболяването му го прави очарователен, затова му е по-лесно да изглежда нормален. Лесно му е да подведе лекарите, да ги накара да мислят, че е готов за реабилитация. Казват ми също, че трябва да се примиря със скуката, ако това е начина да съм в безопасност от него. 

Мразя, когато Чарли се връща в психиатрията. Така трябва да се преструвам на добър, докато си дойде.

 

Сара О'Банън

В миналото, ковчезите се правеха с отвор на капака. Преди да бъде заровен ковчега, към този отвор гробарите прикрепяха медна тръба, дълга около два метра, а отгоре ѝ слагаха камбанка, чието езиче се задвижваше от въженце, спуснато през тръбата. В дните на недоразвита медицина, тази инсталация даваше достъп до кислород на жертви, погрешно погребани като мъртви, а също им предоставяше възможност ако се съвземат да известят живите.
След като чу иззвъняване, Харолд, гробарят на Оукдейл, отиде да погледне дали не са някакви хулигани, които се опитват да се плашат с духове. А понякога просто вятъра разлюляваше камбанките на мъртвите. Този път не беше нито вятъра, нито деца. Отдолу се чуваше глас, който затрогващо умоляваше да бъде изровен.
"Ти ли си Сара О'Банън?" - попита Харолд
"Да!" - увери гласът
"Родена си на 17ти септември 1827?"
"Да!"
"На надгробната ти плоча пише, че си умряла на 19ти февруари."
"Не! Станала е грешка! Жива съм! Изровете ме! Освободете ме!"
"Извинете, госпожо," - каза Харолд, стъпквайки камбанката, за да спре звънтенето - "но сега сме август. Каквато и да сте там долу, със сигурност не сте жива и няма да Ви пусна да излезете."

Време за лягане

Времето за лягане би трябвало да бъде приятно за едно уморено дете, но за мен беше ужасяващо. Докато някои деца може да се оплакват, че ги карат да лягат преди да са си догледали филма или да са си доиграли компютърната игра, за мен времето за лягане беше нещо, от което истински се страхувах. И все още е така някъде в подсъзнанието ми.

Като човек на науката, не бих могъл да докажа, че това, което ми се случи е обективна реалност, но мога да се закълна, че ужасът, който изпитвах беше съвсем искрен. Страх, който (радвам се да кажа) не съм изпитвал друг път през целия си живот. Ще се опитам да пресъздам всичко, доколкото мога. Вие си преценете как да го приемете, за мен просто ще бъде облекчение да го споделя.

Не мога да си спомня кога точно започна всичко, но страхът ми от заспиване изглежда има връзка с преместването ми в собствена стая. По това време бях на 8 години и до тогава делях стая с по-големия ми брат. Той беше с 5 години по-възрастен от мен и беше разбираемо, че пожела да си има собствена стая, затова аз бях преместен. Дадоха ми стаята в задната част на къщата.

Тя беше малка, тясна и странно издължена, достатъчно голяма за легло и няколко шкафа, но нищо повече. Не се оплаквах, защото дори и на тази възраст разбирах, че нямаме голяма къща, а и нямах реална причина да съм разочарован - имах любящо и грижовно семейство. Детството ми беше щастливо, поне през деня.

Стаята имаше един-единствен прозорец, който гледаше към задния двор. Той не беше нищо особено, но дори и през деня светлината се промъкваше през него някак колебливо.

На брат ми му взеха ново легло, а аз получих двуетажното легло, което бяхме споделяли. Въпреки че ми беше неприятно, че ще спя сам, бях и малко развълнуван от мисълта, че ще мога да спя на горното легло, което ми се струваше доста авантюристично.

Още от първата нощ си спомням някакво чувство на безпокойство, което бавно се просмукваше в ума ми. Лежах си на горното легло, гледайки играчките и количките си, разпиляни по синьо-зеления мокет. Докато си представях как участват в битки и им се случват най-различни приключения, не можех да се отърся от усещането, че погледа ми бавно е привлечен към долното легло, сякаш нещо помръдва в ъгъла на зрението ми. Нещо, което не желаеше да бъде видяно.

Леглото беше празно и застлано с перфектно изпънато тъмносиньо одеяло, частично покриващо две меки бели възглавнички. Тогава не му обърнах внимание. Бях дете и шума от телевизора, който родителите ми гледаха ме обвиваше в топло чувство на благоденствие и безопасност.

Заспах.

Когато се събудиш из дълбок сън от шума на нещо, което мърда или шава, може да ти отнеме известно време да усетиш какво става. Мъглата на съня обвива очите и ушите ти, дори когато вече си буден.

Нещо се движеше, нямаше никакво съмнение.

Отначало не бях много сигурен какво е. Всичко беше тъмно, почти като в рог, но все пак отвън влизаше достатъчно светлина да очертае контурите на задушаващо тясната ми стая. Две мисли ми хрумнаха почти едновременно. Първата беше, че родителите ми са си легнали, тъй като останалата част от къщата беше хем тъмна, хем тиха. Втората мисъл бе насочена към шума, който очевидно ме беше събудил.

Когато и последните паяжини на съня се бяха махнали от ума ми, този шум прие позната форма. Понякога като спиш и най-простите шумове могат да са доста напрягащи - студения вятър фучащ през дърветата отвън, стъпките на съсед, който преминава наблизо до нашата къща или, както в този случай, простия звук на чаршафи, шумолящи в тъмното. 

Това беше! Чаршафи шумоляха в тъмното, сякаш някой неспокойно спящ гост се опитваше да се настани удобно на долното легло. Лежах и отказвах да повярвам, мислейки си, че навярно съм си въобразил шума или че това е котката ни, която се опитва да си намери местенце, за да поспи. Тогава забелязах, че вратата ми е затворена - точно както я бях оставил преди да си легна.

Може би мама е идвала да ме погледне по-рано и котката се е вмъкнала в стаята ми покрай нея.

Да, така трябва да е станало. Обърнах се към стената и затворих очи с напразната надежда, че ще мога да заспя обратно. Докато се намествах, шумолящия звук отдолу спря. Помислих, че сигурно съм стреснал котката, но скоро разбрах, че гостът в долното легло е доста по-необикновен от сънлив домашен любимец. И доста по-зловещ.

Усетил и раздразнен от присъствието ми, неспокойно спящият гост започна да се мята диво, като дете, което буйства в леглото си. Чувах как чаршафите се усукват с нарастваща свирепост. Обзе ме страх, не като едва доловимото чувство на безпокойство, което бях изпитал по-рано, а много по-мощен и ужасяващ. Сърцето ми препускаше докато очите ми панически се опитваха да огледат почти непрогледния мрак.

Изпищях.

Както биха направили повечето момченца, аз извиках майка си. Усетих раздвижване в другата част на къщата, но тъкмо щях да си отдъхна, облекчен, че родителите ми идват да ме спасят, когато двуетажното легло започна да се тресе, стържейки се о стената сякаш е попаднало в обхвата на земетресение. Чувах как чаршафите под мен се мятат наоколо, сякаш някой злобно ги измъчва. Не ми се искаше да се спася скачайки от тресящото се легло, защото се страхувах, че нещото от долното легло ще посегне и ще ме грабне, завличайки ме в тъмнината. Затова стоях горе, а кокалчетата ми побеляваха от силата, с която стисках собственото си одеяло като защита. Струваше ми се, че чакам цяла вечност.

Вратата най-после се люшна отворена и светлина окъпа стаята. Долното легло - покоите на нежелания ми гост - стоеше празно и мирно.

Аз плаках, а майка ми ме утешаваше. Сълзи на страх, последван от облекчение се стичаха по лицето ми. При целия този ужас и облекчение, аз не посмях да ѝ кажа какво ме е притеснило. Не мога да обясня защо, но ми се струваше, че каквото и да е било нещото от долното легло, то ще се завърне ако си отворя устата и продумам дори една сричка за съществуването му на някой. Не знам дали наистина е било така, но като дете чувствах, че тази невидима заплаха оставаше наблизо, слушаше...

Майка ми легна на празното легло и ми обеща, че ще остане там до сутринта. Постепенно безпокойството ми утихна и умората ме подтикна обратно към сън, но не спах спокойно. Няколко пъти сепнато се събуждах от звука на шумолящи чаршафи.

Спомням си, че на следващия ден исках да отида някъде, да бъда навсякъде другаде, само не и в тясната, задушаваща стая. Беше събота и си играх навън с приятелите ми. Забавлявах се. Въпреки, че къщата ни не беше голяма, задният ни двор беше обширен - дълъг и полегат. Често играхме в него, тъй като задната му част беше доста обрасла и ние харесвахме да се крием в храстите или да се катерим по огромното яворово дърво, което се извисяваше над всичко и да си представяме, че сме в разгара на невероятни приключения в някоя дива, екзотична страна.

Колкото и да беше забавно, погледа ми отвреме-навреме се стрелваше към малкия прозорец. В него нямаше нищо заплашително, дори напротив - изглеждаше толкова обикновен, че чак незабележим. За мен обаче той беше тънката граница, която ме отделяше от един странен, студен, ужасяващ кът. Богатата на зеленина обстановка и усмихнатите лица на приятелите ми не можеха да заглушат неприятното чувство, което пролазваше нагоре по гръбнака ми и караше косата ми да настръхва. Чувството, че в тази стая има нещо изпълнено с омраза, което ме гледа как играя и търпеливо чака да стане нощ, когато ще бъда сам с него.

Може да прозвучи странно, но когато родителите ми ме изпратиха да си лягам вечерта не казах нищо. Не възроптах. Дори не си измислих извинение, за да не спя там. Просто отидох в стаята, намусено се покатерих по стъпалата водещи до горното легло и зачаках. Като възрастен не разказвам на всички за това, което преживях, но дори и като дете ми се струваше глупаво да говоря за нещо, за което нямах доказателства. Липсата на доказателства обаче не беше същинската причина да си трая. Просто чувствах, че това нещо ще се вбеси ако пророня думичка на някой за него.

Интересно е как някои думи ти се губят и не можеш да се сетиш за тях, независимо колко очевидни са. Една дума дойде в ума ми през втората нощ, докато лежах в мрака сам, изплашен, усещайки как в атмосферата настъпва гнусна промяна - въздуха се сгъстява, сякаш някой го измества. Когато чух първото небрежно прошумоляване на чаршафите отдолу, а сърцето ми започна неспокойно да усилва туптенето си, осъзнавайки, че на долното легло отново има някой, тази дума, която до момента сякаш беше в изгнание, си проправи път до съзнанието ми и се освободи, за да се дамгоса ума ми:

"Призрак".

Веднага щом тази мисъл ми хрумна усетих, че гостът ми престана да се движи. Чаршафите си лежаха, кротки и необезпокоявани, но шумоленето им беше заменено с нещо доста по-отвратително. Бавно, ритмично, стържещо дихание се надигна и излезе от нещото под мен. Представях си как гърдите му се повдигат и спадат с всяко мизерно хриптене. Потреперах и се надявах отвъд всяка надежда, че то ще си отиде без повече случки. 

Както и предишната нощ, къщата лежеше кротко под гъста тъмнина. Тишината преобладаваше, освен когато беше нарушавана от гадното дишане на моят все още невиждан съквартирант. Лежах ужасéн. Исках само това нещо да си тръгне, да ме остави на мира.

Какво ли искаше то?

Тогава се случи нещо абсолютно смразяващо: то помръдна. Помръдна по начин различен от преди. Когато се мяташе из долното легло, движенията му бяха неконтролируеми, нецеленасочени, почти животински. Това помръдване обаче беше подтикнато от осъзнаване и имаше цел. Нещото, което лежеше в тъмнината, което изглежда възнамеряваше да тероризира едно малко момче, бавно и равнодушно се изправи и седна. Затрудненото му дишане стана по-силно, тъй като сега само матрака и няколкото тънки летвички от подматрачната рамка бяха единственото, което ме деляха от неземното дихание отдолу.

Лежах с очи пълни със сълзи. Страх, който никога не бих могъл да пресъздам само с думи се разля из вените ми. Не вярвах, че този страх може да бъде засилен, но грешах. Представях си как нещото седи отдолу, ослушва се, надявайки се да усети и най-слабия признак, че съм буден. Въображението ми се превърна в отчайваща действителност. То започна да пипа дървените летви, на които беше положен матракът ми, сякаш внимателно галеше повърхността на дървото с нещо, което си представях, че са пръсти и ръце.

После, с огромна сила, гневно ръгна между две от летвите право в матрака. Въпреки подплънката, почувствах сякаш някой злобно е впил пръсти в бедрото ми. Нададох страхотен рев, а хриптящото, тресящо и движещо се нещо от долното легло ми отвърна подобаващо като буйно заклати леглото, както бе сторило и предната нощ. Малки люспици боя от стената се ръсеха по одеялото ми, докато обкова на леглото ми се стържеше напред-назад по нея.

Отново бях окъпан в светлина, а на вратата стоеше мама, любяща и грижовна, както винаги. С успокоителна прегръдка и утешителни думи, тя постепенно успя да надвие истерията ми и естествено попита какво е станало, но аз не можех да ѝ кажа; не се осмелявах. Само повтарях една една и съща дума непрекъснато.

"Кошмар".

Подобни събития продължаваха да се случват седмици и дори месеци наред. Нощ след нощ се будех от шума на усукващи се чаршафи. Всеки път крещях, за да не оставя време на гнусното изчадие да ме ръчка и да ме търси опипом. С всеки мой писък леглото започваше бясно да се тресе и преставаше при появата на майка ми, която прекарваше остатъка на нощта на долното легло, и по нищо не личеше да забелязва злокобната сила, измъчваща сина ѝ всяка нощ.

На няколко пъти успях да се престоря на болен и измислих още няколко по-недостоверни причини да спя при родителите ми, но обичайно бях сам през първите няколко часа на нощта. Сам в стаята, в която светлината не изглеждаше правилно. Сам с нещото, което витаеше там.

С времето човек привиква към всичко, без значение колко е ужасяващо. Постепенно осъзнах, че поради някаква неизвестна причина, нещото не може да ми навреди, когато майка ми е при мен. Сигурен съм, че същото би могло да се каже и за баща ми, но колкото и да ме обичаше той, веднъж заспи ли беше почти невъзможно да го събудиш.

След няколко месеца бях свикнал с нощния си гост. Не си мислете обаче, че заформихме някакво неземно другарство. Аз презирах това създание. Все още се страхувах от него извънредно много, тъй като усещах намеренията му и опознавах характера му, ако мога да се изразя така. То беше изпълнено и извратена омраза и същевременно копнеж към мен, или може би към всички.

Най-големите ми страхове се сбъднаха през зимата. Дните ставаха по-къси, а нарастващите нощи даваха на нещастника повече възможности. За цялото ми семейство настъпиха трудни дни. Баба ми, една прекрасна, мила и добра жена, доста се влоши, откакто дядо ми почина. Майка ми се стараеше да се грижи за нея колкото е възможно по-дълго, но дименцията е жестока дегенеративна болест, ограбваща човек от спомените му ден по ден. Скоро баба вече не ни разпознаваше и стана ясно, че трябва да я преместим в хоспис.

Точно преди преместването си, баба прекара няколко особено трудни нощи и майка ми реши да остане при нея, за да ѝ помогне. Аз обичах баба си и много страдах от болестта ѝ, но до ден днешен гузно си признавам, че първата ми мисъл не беше за нея, а за това на какво ли би бил способен моя среднощен гост ако узнае за отсъствието на майка ми, щом присъствието ѝ беше единственото нещо, което ме предпазваше от пълния ужас на неговия обсег.

На този ден, веднага щом се прибрах от училище изтръгнах чаршафите и матрака от долното легло, заедно с подматрачната рамка. На тяхно място преместих старото ми бюро, един шкаф с чекмеджета и няколко сгъваеми стола, които държахме в килера. Казах на баща ми, че си правя „офис“, което му се стори доста сладурско, но проклет да бях ако оставя на това нещо легло, на което да спи още една нощ.

Когато се смрачи, аз си легнах, знаейки че майка ми не е вкъщи. Не знаех какво да правя. Единствения ми импулс беше да преровя кутията ѝ за бижута и да взема едно малко кръстче, което я бях виждал да прибира там. Семейството ми не беше особено религиозно, но на тази възраст аз все още силно вярвах в Бог и се надявах, че кръстчето някак си ще ме предпази. Въпреки че бях изпълнен със страх, а нервите ми бяха опънати до краен предел, стиснал кръстчето в едната си ръка, лека-полека успях да се унеса и да заспя, надявайки се да се събудя чак на сутринта без инциденти. Тази нощ обаче се оказа най-ужасяваща от всички.

Събудих се постепенно. Стаята беше все още тъмна. Когато очите ми привикнаха, започнах да различавам контурите на прозореца, вратата, стените, няколко играчки оставени на рафтчето... До ден днешен се разтрепервам от този спомен - стаята беше тиха. Нямаше шумолене на чаршафи. Нямаше никакво движение. Стаята беше безжизнена. Безжизнена, но не и празна.

Среднощният ми гост, това нежелано, хриптящо, изпълнено с омраза нещо, което ме беше тероризирало нощ след нощ, не беше на долното легло. Беше в моето! Отворих устата си, за да изкрещя, но никакъв звук не излезе от нея. Абсолютния ужас беше изстискал всеки звук от гърлото ми. Лежах неподвижно. Щом не можех да крещя, не исках да му показвам, че съм буден.

Все още не го бях видял, само го усещах. То беше завито под одеялото ми. Виждах очертанията му, чувствах присъствието му, но не смеех да погледна. Тежестта му ме притискаше – това е усещане, което никога не мога да забравя. Изминаха часове, без да преувеличавам. Лежах неподвижно в мрака – едно уплашено и ужасéно малко момче.

Ако беше лято, вече отдавна щеше да е станало светло, но лапите на зимата са дълги и непреклонни. Знаех, че до зората остават часове, а толкова копнеех за нея! По природа бях плахо дете, но достигнах до крайната си точка, до момента, в който не можех повече да чакам, не можех да остана нито секунда повече под интимната хватка на това мерзко изчадие.

Страхът понякога може да те изтощи, да изтънееш, докато от теб не остане само черупка от оголени нерви. Трябваше да се махна от това легло. Тогава се сетих за кръстчето! Ръката ми все още лежеше под възглавницата, но беше празна! Бавно заизвивах китката си в опит да го намеря, като бях изключително внимателен да не издавам никакъв шум и вибрации, но го нямаше. Или аз го бях изтървал докато съм се въртял насън, или... не смеех да си го помисля... беше взето от ръката ми.

Без кръстчето загубих всякаква надежда. Дори и в такава крехка възраст човек може да е напълно наясно с това какво представлява смъртта и да изпитва силен страх от нея. Знаех, че ще умра в това легло ако остана там бездеен, пасивен, нищо не предприемащ. Трябваше да се махна от тази стая, но как? Да скоча от леглото и да се надявам, че ще успея навреме да стигна вратата? Ами ако то беше по-бързо от мен? Дали не беше по-добре бавно да се измъкна от горното легло, надявайки се да не обезпокоя своя свръхестествен мъчител. Осъзнавайки, че той не е помръднал, докато се опитвах да намеря кръстчето, започнах да си мисля странни неща.

Ами ако нещото е заспало?

Откакто се бях събудил не бях правил нищо, освен да дишам. Може би си почиваше, вярвайки, че най-после ме е хванало, че най-после бях в ръцете му. Или може би си играеше с мен. Все пак, нали точно това правеше безброй нощи подред, а сега, когато бях затиснат под него връз матрака и без майка, която да ме защити, то изчакваше, отлагайки победата си до последно. Като диво животно, което играе с плячката си.

Стараейки се да дишам възможно най-леко и събирайки всяка искрица кураж, която успях да намеря, бавно протегнах дясната си ръка и започнах да отмествам завивките от себе си. Това, което открих под тях накара сърцето ми почти да спре. Не го виждах, но докато ръката ми отвиваше одеялото се докосна до нещо. Нещо гладко и студено. Нещо, което на пипане досущ приличаше на мършава ръка.

Сдържах дъха си, смразен от ужас. Сигурен бях, че нещото вече знае, че съм буден.

Нищо.

То не се размърда. Усещаше се като умряло. След няколко мига прокарах ръката си по-надолу по одеялото и напипах тънка, зле оформена предмишница. Увереността и любопитството ми нараснаха и аз продължих нататък към непропорционално голям бицепс. Ръката беше протегната и лежеше върху гърдите ми с длан почиваща на рамото ми, сякаш нещото ме беше грабнало докато спях. Осъзнах, че ако имаше някакъв шанс да избягам, то трябваше първо да махна този мъртвешки крайник от себе си.

Не знам защо, но чувството, че напипвам някакви парцаливи, разкъсани остатъци от дреха на рамото на среднощния нашественик ме спря. Страх отново изпълни стомаха и гърдите ми, и аз рязко отдръпнах ръката си, когато тя напипа разпилени кичури мазна коса.

Не можех да се наканя да докосна лицето му, въпреки че до ден днешен се чудя какво ли би било чувството.

Боже милостиви, то помръдна!

Помръдна. Беше едва доловимо, но хватката му върху рамото и през гърдите ми се затегна. Не ми идваха сълзи, но Господи как ми се плачеше! Докато дългата му ръка бавно се увиваше около мен, десният ми крак се отърка в хладната стена, до която беше изправено леглото. От всичко, което ми се случи в тази стая, това откритие беше най-странното. Осъзнах, че сграбчващото, гранясало нещо, което изпитваше такава наслада да нахълтва в леглото на едно малко момче, не беше изцяло отгоре ми. То стърчеше от стената, като паяк, нападащ от леговището си.

Хватката му изведнъж се промени от бавно затягане във внезапно стискане. То дърпаше и дращеше по дрехите ми, сякаш се страхуваше, че удобният момент скоро ще отмине. Аз се борих срещу него, но измършавялата му ръка беше твърде силна за мен. Главата му се надигна като се гърчеше и кривеше под одеялото. Едва тогава осъзнах накъде ме дърпа – към стената! Борех се за живота си, разплаках се и гласът ми внезапно се върна с крясъци и писъци, но никой не дойде.

Постепенно разбрах защо нещото е избързало да нападне, защо трябваше да ме грабне веднага. През прозорчето ми, което отвън ми приличаше на огледало към злокобност, сега струеше надежда с първите лъчи на слънцето. Продължих да се боря, знаейки, че ако успея да издържа още малко, то ще изчезне скоро. Докато се борех за живота си, неземния паразит се измести и започна бавно да се придърпва по гърдите ми. Главата му се подаде от одеялото, хриптяща и кашляща дрезгаво. Не си спомням чертите му, спомням си само дъхът му върху лицето си – противен и студен като лед.

Когато слънцето се появи над хоризонта, това тъмно място, тази задушаваща, омразна стая се очисти, окъпана в светлина.

Кокалестите пръсти се увиха около врата ми, изстисквайки живота ми от него и аз загубих съзнание.

Събудих се от гласа на баща ми, който предлагаше да ми направи закуска. Това беше прекрасна гледка за мен. Бях оцелял след най-ужасното преживяване, което някога бях имал и което си остава най-ужасяващо до днес. Преместих леглото си далеч от стената, но не помръднах мебелите, които бях натрупал при опита си да оставя проклетото нещо без легло, на което да спи. Как бих могъл да знам, че ще се опита да вземе моето... и мен?

Изминаха няколко седмици без инциденти, но в една студена, заскрежена нощ се събудих от страшен шум – мебелите, които бях оставил до стената, до която преди беше опряно леглото ми бурно вибрираха. След малко утихнаха. Аз лежах в тъмното без да помръдвам, сигурен, че чувам далечно хриптене и кашляне идващо от стената, което постепенно потъна в тишина.

Никога не бях разказвал тази история преди. До ден днешен ме облива студена пот при шума на чаршафи, усукващи се през нощта или когато някой има хрипове от настинка. Никога повече не спах на легло опряно до стената. Както вече споменах, не мога да отрека стандартните обяснения за това, което ми се случи като сънна парализа, халюцинации или свръхактивно въображение. Ако искате ме наречете суеверен, но мога да кажа само това:

На следващата година родителите ми ми отстъпиха тяхната спалня, а те се преместиха да спят в задушливата, странно издължена стаичка в задната част на къщата. Казаха, че не им трябва голяма стая, а само такава, в която да се побере леглото им и няколко шкафчета.

Издържаха 10 дни. На 11тия се преместихме.

Оригинал: Майкъл Уайтхаус

 

Портретите

След дълъг и изморителен ден в преследване на дивеч, един опитен ловец усетил, че няма да може да се прибере навреме и ще замръкне в гората. Тъй като това била такава част на гората, която той не познавал добре, решил, че ще е най-разумно да тръгне в една посока, докато не стигне до някакво място, където растителността няма да е толкова гъста и ще може да се ориентира по небето. Мракът падал бързо и скоро щели да излязат звезди.
Тъй като бил уморен му се сторило, че върви часове наред. Най-после излязъл на малка поляна, в края на която се мъдрела хижа. Ловецът се зарадвал и тръгнал с нови сили към нея, с надеждата хижаря да му позволи да пренощува там. Когато наближил забелязал, че вратата е открехната. Бутнал я и видял, че в колибата няма никой. Това не го притеснило. В стаята имало легло, което го примамвало с уютните си завивки и той решил да поспи, а да се обяснява с хижаря на сутринта.
Човекът седнал, събул обувките си и заоглеждал стаята. С интерес установил, че стените са окичени с няколко портрета изрисувани майсторски в невероятен детайл. Всички те създавали впечатление, че гледат право в него, а лицата им изглеждали изкривени от злоба и омраза. Докато ги гледал му станало неприятно и неудобно. Насилвайки се да не мисли за тях, ловецът се обърнал с лице към станата и скоро заспал неспокоен сън.
На следващата сутрин се събудил от неочаквано ярка слънчева светлина. Обърнал се, а след това скочил от леглото изненадан. В стаята нямало никакви портрети! Имало само няколко прозореца...

История за облизаната ръка

Едно младо момиче наскоро се разделило с родителите си и се преместило да живее само с любимото си куче. Справяло се добре със самостоятелния живот. Единственото, което я притеснявало било, че е сама. Особено когато по новините разказвали за серийни убийци, който върлували в района. Успокоявала се с мисълта, че верния ѝ приятел няма да я предаде, а ще я защитава докрай.
Всяка вечер преди лягане тя заключвала всички прозорци и врати, само прозореца на мазето не успявала да заключи, защото бил развален. Заключвала обаче вратата към мазето с надеждата, че ако някой успее да се вмъкне в него, то няма да може да влезе в самата къща. Всяка нощ кучето заемало своето обичайно място до леглото ѝ, където стояло на стража.
Късно една нощ момичето се събудило от необичаен капещ звук. Кап-кап.
„Сигурно вали.“ – помислило си то и протегнало ръка надолу, където усетила успокоителното близване на своя телохранител. Тя заспала спокойно, но отново се събудила от досадното капене. Кап-кап. Този път ѝ се сторило, че то идва от банята.
„Ужасна стара къща!“ – помислило момичето в просъница – „Ще трябва да сменя и кранчето в банята.“
Отново протегнала ръка към своето куче и усетила топлото му близване. Успокоена, тя заспала обратно.
По-късно се събудила за трети път. Това капене изобщо не позволявало да се спи. Тя потърсила кучето си с ръка и след близването му решила да стане, за да затвори вратата на банята. Когато се приближила до нея капенето се усилило, а щом включила лампата пред очите ѝ се разкрила ужасяваща гледка: на душа висяло закачено тялото на кучето с прерязано гърло, а кръвта му капела във ваната и се стичала в канала. Момичето се изплашило, но истинския страх го обзел едва когато се обърнало към огледалото, където с кървави букви било написано:
„Хората също могат да ближат.“